4447
Срещат се два трамвая и единия казва: – Ех, днес ми е много лош ден! – Сигурно си излязъл от релсите – отговаря другия.
Слон и мишка вървяли заедно из пустинята. Голяма жега, слънцето пече, няма къде да се скрият… По едно време мишката казала: – Слоне, дай ти мина отляво да се скрия малко в сянката ти, а после ако искаш ще се сменим?
По случай 70-годишния юбилей на Живков членовете на Политбюро предложили на столичния народен съвет София да бъде преименувана в град Тошингтън. Поискали мнението на Москва и оттам отговорили: "По принцип не възразяваме, но ни се струва по-подходящо името Тошква."
Между колеги: – Отпуската ти се е отразила много добре. Изглеждаш чудесно с тези кръгли червени бузи… – Всеки ден надувах по четири дюшека.
О, книжка! Три деня млади студенти как учебник ги брани. Изтерзани уста трепетно повтарят дефиниции с рев. Пристъпи ужасни! Дванайсетий път формули лазят към ум замъглен и с цифри обстрелват студента смутен. Тема след тема! Въпрос след въпрос! Зубрач безумний сочи конспекта пак и вика: "Учете! Тук ви е съдбата!" Колеги го погват с викове сърдити, но той им отвръща с друг вик: "ура!" … Три дни веч се мъчат, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види… Нищо. Те ще препишат, но смело, без страх – кат тайни агенти притихнали в мрак. Изпитът иде: всички нащрек са! Последният напън веч е настал. Тогава Кълвачев, наший зубрач ревна гороломно: "Млади студенти, венчайте Алма Матер с лаврови венци! На ваший ум доцент повери лекции, конспекти, себе си дори!" При тез думи силни студентите горди очакват геройски заветния час! Пищови дописват, листи разлистват, сърце разтуптяно в гърдите беснее и сладка радост – докрай да препишат пред комисия строга на тоз славен чин, с една ръка ловка – славна десница! "Ректорат цял сега нази гледа, тоя риск голям е, но куражът не мре – ни доцент, ни декан може да ни спре!" "Грабвайте пищова!" – някой си прошепна и букви и цифри плъзнаха завчаска кат демони черни над белий чаршаф, и бягат, редят се, като жив рояк! И професори тръпнат, друг път не видели ведно да пишат зубрач и кръшкач и въздуха стрелят с поглед корав! Изпит се обръща на борба в своя пик, студенти безстрашни като скали твърди погледи остри срещат с железни гърди и се фърлят с песни над поредния лист като виждат харно, че преписаха веч… Йоще миг – ще дойде заветния час. Изведнъж професор обявява изпитний край с гръмотевичен глас! … И днес йощ Университетът, щом сесия зафаща, спомня тоз ден бурен, мълви и препраща славата му вечна като някой ек от студент на студент, век подир век!
Група лекари били на конференция в Швейцария, където трябвало да представят напредъка на медицината в страните си. – В моята страна – казал германецът – медицината е толкова напреднала, че две седмици след сърдечна операция, пациентът вече ходи на работа. – Това е нищо! – казал японският лекар – Ако сме оперирали апендектомия във Вторник, в Събота пациентът е вече на работа! – Това е нищо! – казал американският лекар – Ние можем да вземем един задник, например от Тексас, да го сложим в Белия дом и на следващия ден половината страна е без работа.
Военен парад. Президентът приема парада. Пред него минават танкове, артилерия, вътрешни войски, в небето трещят вертолети и самолети… След поредната рота униформени войници се задава каре от дребни хорица с костюми и дипломатически куфарчета. – Какви са тия? – пита шашнат президентът. – Най-страшното ни оръжие! – отговарят генералите. – Чиновниците от финансовото министерство. За нула време могат да разкажат играта на всяка държава.
Тайните служби на вражеска империалистическа сила решават да направят покушение срещу Тодор Живков. Пращат убиец – не се връща. Пращат втори – и той. Пращат най-добрия си човек. Връща се целия насинен, изподран, едва ходи – не изпълнил задачата. – Какво стана? – питат го. – Ами какво… Карах по плана – отивам на една манифестация, смесвам се с тълпата. Приближаваме се до него, аз вадя пищова… и като скочиха върху мене всичките хора от тълпата, като взеха да ме дърпат и да ме бутат… – ??? – … и всичките викат "дай на мене, дай на мене!"
Влиза Щирлиц при Калтенбрунер. – Хер Щирлиц, колко прави две и две? – Три, хер Калтенбрунер. – Не, Щирлиц, не. Две и две прави четири. Глас зад кадър: "Щирлиц отлично знаеше колко прави две и две, но откъде по дяволите Калтенбрунер знаеше това?"