– Аз направих нещо, което трябва да ти кажа – започва да се обяснява адвокат на съдружника си. – Аз, аз, аз… Вечно "аз" казваш! Че не сме ли съдружници? Би могъл поне веднъж да кажеш "ние"… – Ами дoбре, щом искаш така да го кажа: Ние сме забременили секретарката.
Лекар към пациента: – А сега, сгънете крака в коляното. – В каква посока?
Семейство Иванови все не успявали да заченат дете и решили да си вземат баща под наем. В деня, когато трябвало да пристигне бащата донор, г-н Иванов целунал жена си и смутено казал: – Аз изчезвам скъпа, човека ще дойде скоро. Половин час по-късно, по една случайност, пътуващ фотограф на бебета позвънил на вратата, надявайки се да реализира продажба. – Добро утро, мадам, аз бих искал да… – Оо, няма нужда да обяснявате, аз ви очаквах. – прекъснала го малко нервно г-жа Иванова. – Наистина? – озадачил се фотографът. – Ами добре, аз съм страхотен специалист по бебета. – Точно на това се надяваме аз и съпругът ми. Заповядайте, влезте. След минута госпожата попитала, изчервявайки се: – Ъмм, откъде ще започнем? – Оставете всичко на мен, госпожо. Аз обикновено правя две пози във ваната, една на канапето и може би няколко на спалнята. Понякога, на пода на хола също се получава хубава поза, там е широко и спокойно можем да се поразхвърляме. – Ваната? Пода на хола? Нищо чудно, че не сме успели да направим нищо с моя Гошо. – Мадам, никой от нас не може да гарантира успех при всеки опит. Но ако опитаме няколко различни пози и аз щракам от шест или седем различни ъгъла, сигурен съм, че ще бъдете доволна от резултата. – Боже мой! Това е много… – ахнала г-жа Иванова. – Госпожо, същността на моята работа не позволява да се действува прибързано. Аз лесно мога да ви претупам за пет минути, но съм убеден, че ще бъдете разочарована. – Зная това. – тъжно отвърнала госпожата. – Позволете да ви покажа някои от моите произведения! – казал фотографът, изваждайки албум със снимки на бебета. – Ето това го направих в рейс на градския транспорт. – Боже господи! – възкликнала г-жа Иванова, мачкайки носната си кърпичка. – А тези близнаци се получиха изключително добре, като се има предвид, че беше много трудно да се работи с майка им. – продължил фотографът. – Било е трудно? – Да, тя беше много претенциозна. Трябваше да отидем в Борисовата градина за да свършим добре работата около децата. Хората се тълпяха и ни притесняваха. – Борисовата градина!? – разширили се очите на г-жа Иванова от изумление. – Да, а освен това едно бездомно куче се опитваше да захапе апарата ми и аз трябваше да се пазя от него докато работя с майката! Госпожа Иванова се олюляла и възкликнала: – Имате предвид, че кучето наистина е искало да загризе вашият ъъъ.. , апарат!? – Точно така. Е госпожо стига съм се хвалил, ако сте готова, аз ще вадя триножника и да започваме работа. – Триножник!? – Разбира се мадам, моят апарат е голям, тежък, 29 сантиметров, професионален. Без да го подпра на триножник не мога да работя с него. Мадам?! Мадам?! Боже, какво й стана, тя припадна!
Митничар умира и попада в ада. Дяволите го посрещат, облича му копринен халат, слагат му ланци по врата, дават му куфарче пари и го пускат в ада. Влиза той, гледа навсякъде разкош. Влиза в едно казино: – 1000 долара на червено. – Извинете, господине, не приемаме пари. Отива на бара: – Едно мартини с лед! – Не приемаме пари, господине. Влиза в ресторанта: – Супа от костенурки, стриди и шампанско… – Съжалявам, не приемаме пари… Митничарят отива при дяволите отново и пита: – Абе в тоя ад, въобще нещо може ли да се купи с пари? – Не. – И защо? – Ами защото тука е ада за митничари…
По времето на училищните бригади три учителки се прибират от полето по безлюден междуселски път. Настига ги шофьор и спира за да ги качи на стоп до селото. Първата отказва. Отказва и втората. Третата решително се качва. Шофьорът потегля и пита учителката защо другите две учителки са отказали да ги повози. – Първата е историчка. Тя живее още в миналия век и има остарял мироглед. Втората е географичка. Тя ще се ориентира в пресечената местност и ще се прибере пеша. А аз се качих, защото съм математичка и предпочитам двайсет сантиметра пред два километра.
В замъка. Икономът влиза възмутен при лорда и му казва: – Извинете, сър, но това е безобразие. Не сте ми давали заплата от четири месеца. Лордът: – Извинен си…
Петка докладва на Чапаев, че Анка се опитва да мине на страната на белогвардейците и пита дали да я застреля. – Недей, – отговаря Чапаев – тя е нашето бактериологично оръжие.
