Една кинозвезда разказва на своя приятелка как е обядвала с известен кинорежисьор: – Той ми показа сценария на филма, който иска да снима. Там ролята на главната героиня все едно, че е написана за мене. След това отидохме при него, той искаше да обсъдим сюжета на филма. И точно в разгара на нашата дискусия той ми каза, че ме вижда в ролята на камериерката, където и реплики почти няма. Нещастник! Изсмях му се направо в топките.
– Ало! Ало да, бърза помощ ли е?! – Не! Сбъркали сте! – А-а-а! Много ви моля да ме извините! – Няма нужда! Случва се! – Ама не, наистина ви моля да ме извините! Разбирате ли, моята тъща умира, сигурно й остават няколко секунди, и аз понеже се притесних и сигурно за това съм сбъркал номера. Ама нали наистина не се сърдите? Не, не, не мога да повярвам, сигурно ми се сърдите. Ами не, щото гласът ви един такъв разстроен. Не? Честно? Е добре. Дочуване. Още веднъж извинявайте. Не се обиждайте…
Иванчо се прибира от училище. Баба му любопитства: – Иванчо, как мина днеска, добре ли? – Бомба. – Браво, по какво? – По училището.
Вървели Петка и Чапай през нощта и стигнали до една река с мост. – Чапай, – казал Петка – ще знаеш, че сто на сто белите пазят моста. Дай да минем през реката. – Петка-а-а, Петка, на теб само бели ти се привиждат. Прави каквото искаш, аз минавам по моста. Минал Чапай по моста и белите естествено го хванали. – Пол? – попитал командира им Чапай. – Женски. – отвърнал Чапай. – Как женски бе, виж какъв голям мъж си. Пол? – Женски. – Абе как така женски бе, виж какви големи мустаци имаш! – Путка съм аз, путка-а-а-а, хубаво ми викаше Петка да минем под моста…
Иванчо към майка си: – Мамо, днес ме вика директорът на училището и ме пита имам ли по-малки братя и сестри. Казах му че нямам. – Правилно си отговорил. А той какво каза? – Нищо, само че много се зарадва…
