442
Нощ. Пълна тъмнина. На улицата се разминават двама дрогирани. – Ъ-ъ-ъ… извинявай, ама тва дет свети горе слънце ли е или луна? – Ами-и-и-и… не знам, аз не съм от тука.
Новабранец се жалва на началството: – Господин старшина, вижте каква униформа са ми дали – панталоните до колене, шубата до земята, ръкавите на ризата къси, кубинките 8 номера по-големи, направо ужас… – Всичко е наред, войнът е длъжен да внушава страх!
– Та значи, внучетата ми, това се случи през 19-та година. Загубих се в гората в една ужасна зимна нощ и съвсем се бях отчаял, когато забелязах светлинка между дърветата. Допълзях с последни сили и гледам – свети прозорчето на малка къщичка. Открехнах вратата а вътре – топло, уютно – в камината гори огън, а зад едно голямо бюро отрупано с книги стои един плешив човек с брадичка. – Дядо, дядо, ама това е бил другарят Ленин! – Той самият, дядовите. Та гледа ме той а аз казвам: "Може ли да се постопля при вас другарю – изгубих се в бурята, умирам от студ". А той каза само "Вън!" … а очите му добри, добри…
– Вчера ме обраха цигани. – А мене тия от енергото.