През лятната ваканция на собственик на птицеферма идват на гости племенничетата. Един ден една от кокошките избягва от курника в гората и лисиците я излапват. – Виждате ли, деца? – поучава ги вуйчото. – Кокошката беше непослушна и затова лисицата я изяде. – А ако беше послушна, – отвръща единият племенник, – щяхме да я изядем ние!
Кака Пена, многомашинничка и ударничка, я поканват да влезе в БКП. Дали й да чете устави, история на БКП и всичко, което е нужно да се подготви идейно. На събранието на първичната партийна организация я питат: – Како Пено, ти си наш човек, комунист. Ще те приемеме в Партията. Имаш ли някакви въпроси докато се подготвяше? Кака Пена отговаря: – Другарю председател, всичко ми е ясно, защо е червено знамето, какви са ми правата и задълженията, но едно не ми стана ясно: аз като партиен член, имам ли право да се чукам с безпартийни, щото лошо – безпартиен да чука партиен член! Помислили другарите и решили: – Имаш право, како Пено, но трябва сама да си го вкарваш, та да се чувства ръководната роля на Партията!
През 1988г. в Лондон се провежда конкурс за цигулари. Първа награда – спечелелият да свири един час на цигулка "Страдивариус", на която е свирил Паганини. Двамата български участници печелят второ и последно място. На летище "Хийтроу" в очакване на самолета, класираният на второ място казва: – Изпуснах шанса на живота си. – Айде стига бе. Много важно, да свириш два часа на некаква цигулка на която бил свирил Паганини – отговорил последния. – Виж сега, малко ми е трудно да ти го обясня на тебе, но това е все едно да ти дадат да гръмнеш два пъти с маузера на Дзерджински.
Вали проливен дъжд. Двама приятели се срещат на улицата. Единият – с чадър, а другият – мокър до кости, но носи в ръката си неотворен чадър. – Защо не си отвориш чадъра? – пита го първият. – Абе, остави… Купих си електронен чадър, японски. Отваря се с гласова команда. "Мамка ти" – няма проблем, помня; ама как се казваше "отвори се" на японски, не мога и не мога да се сетя…
Обущар дава поправени обувки на клиент и казва: – Първите две седмици ще ви стискат. Клиентът отговаря: – Нищо. Първите две седмици ще нося други обувки.
Семейство Иванови все не успявали да заченат дете и решили да си вземат баща под наем. В деня, когато трябвало да пристигне бащата донор, г-н Иванов целунал жена си и смутено казал: – Аз изчезвам скъпа, човека ще дойде скоро. Половин час по-късно, по една случайност, пътуващ фотограф на бебета позвънил на вратата, надявайки се да реализира продажба. – Добро утро, мадам, аз бих искал да… – Оо, няма нужда да обяснявате, аз ви очаквах. – прекъснала го малко нервно г-жа Иванова. – Наистина? – озадачил се фотографът. – Ами добре, аз съм страхотен специалист по бебета. – Точно на това се надяваме аз и съпругът ми. Заповядайте, влезте. След минута госпожата попитала, изчервявайки се: – Ъмм, откъде ще започнем? – Оставете всичко на мен, госпожо. Аз обикновено правя две пози във ваната, една на канапето и може би няколко на спалнята. Понякога, на пода на хола също се получава хубава поза, там е широко и спокойно можем да се поразхвърляме. – Ваната? Пода на хола? Нищо чудно, че не сме успели да направим нищо с моя Гошо. – Мадам, никой от нас не може да гарантира успех при всеки опит. Но ако опитаме няколко различни пози и аз щракам от шест или седем различни ъгъла, сигурен съм, че ще бъдете доволна от резултата. – Боже мой! Това е много… – ахнала г-жа Иванова. – Госпожо, същността на моята работа не позволява да се действува прибързано. Аз лесно мога да ви претупам за пет минути, но съм убеден, че ще бъдете разочарована. – Зная това. – тъжно отвърнала госпожата. – Позволете да ви покажа някои от моите произведения! – казал фотографът, изваждайки албум със снимки на бебета. – Ето това го направих в рейс на градския транспорт. – Боже господи! – възкликнала г-жа Иванова, мачкайки носната си кърпичка. – А тези близнаци се получиха изключително добре, като се има предвид, че беше много трудно да се работи с майка им. – продължил фотографът. – Било е трудно? – Да, тя беше много претенциозна. Трябваше да отидем в Борисовата градина за да свършим добре работата около децата. Хората се тълпяха и ни притесняваха. – Борисовата градина!? – разширили се очите на г-жа Иванова от изумление. – Да, а освен това едно бездомно куче се опитваше да захапе апарата ми и аз трябваше да се пазя от него докато работя с майката! Госпожа Иванова се олюляла и възкликнала: – Имате предвид, че кучето наистина е искало да загризе вашият ъъъ.. , апарат!? – Точно така. Е госпожо стига съм се хвалил, ако сте готова, аз ще вадя триножника и да започваме работа. – Триножник!? – Разбира се мадам, моят апарат е голям, тежък, 29 сантиметров, професионален. Без да го подпра на триножник не мога да работя с него. Мадам?! Мадам?! Боже, какво й стана, тя припадна!
